Невидимите хора: Заплашват майка и син с депортация в Узбекиста...
Как стартира всичко
След разпадането на Съветския съюз и тежката обстановка в Узбекистан, Марина и нейният наследник Данил Кулагини вземат решение да изоставен страната си. В продължение на дълъг интервал от време лелята на Марина ги кани да дойдат в България, дамата нямала деца и живеела единствено с мъжа си. След доста размишления майката и синът в последна сметка идват в България с туристическа виза.
“Опитахме да се записваме като бежанци, само че още през 2005 година получихме отвод с тезата, че Узбекистан е удобна страна. Докато вървеше делото до 2005 година ние притежавахме български документи за идентичност, по-късно и те ни бяха отнети ”, споделя Марина.
В София Марина се влюбва в мъж, от който през 2007 година ражда щерка си Йоана. Те съумяват да сключат цивилен брак, тъй като по това време дамата към момента има узбекистански паспорт. През 2007 г фамилията се мести в село Врачеш, покрай Ботевград, където да им е по-лесно да отглеждат децата, поради детски градини, учебни заведения и така нататък Родителите не срещат никакъв проблем да запишат Йоана в детска градина и учебно заведение, защото тя се води българска гражданка, не по този начин обаче стоят нещата с Данил.
Тъй като детето нямало документи, било съвсем невероятно да го запишат в учебно заведение. Като по знамение съумели, само че благодарение на връзки. Момчето приключва 12 клас, само че не съумява да вземе матурите, защото не го позволяват до тях.
Въпреки това Дани съумява да си откри работа, въпреки и на черно, тъй като няма документи. Първоначално оказва помощ в изработването на бъчви, след това става сервитьор, по-късно влиза в строителния бранш.
През целия този интервал обаче той се усеща извънредно подтиснат, неговото всекидневие е обвързвано само с това да върви на работа и да се прибира у дома. Приятели има, само че не смее да излиза с тях, с цел да не го спрат служителите на реда и да му изискат персонална карта. Неговата фантазия е да учи, да се развива, да може да върви свободно където си изиска и да пътешества. Тези фантазии обаче бързо са заличени. През годините той стартира да става очевидец на все по-засилващ се душевен тормоз от страна на пастрока към майка му.
Адът
Мъжът, чието име съзнателно не загатваме, изпитва такава мощна ревнивост към Марина, че даже не й разрешава да работи. В един миг я пуска да работи при негови родственици, като постоянно посещава работното й място, с цел да я ревизира и управлява. Марина и Дани научават, че в случай че съумеят да идат до Турция, там може да им се издадат документи и по-късно посредством туристическа виза да се върнат още веднъж в България, само че бащата изрично не ги пуска. Психическия тормоз става все по-сериозен, като се стига и до физически удари и моментът, в който майката и синът са изритани на улицата.
Обстоятелствата при него обаче не се развиват по най-хубавия метод, той претърпява интервенция, след което се постанова ампутация на низък крак. Прибирайки се у дома той се обажда на Марина и я моли да се върнат при него, тъй като се е трансформирал и има огромна потребност от помощ.
Те се прибират и с големи старания Марина съумява да помогне на брачна половинка си да се възвърне доколкото може след ампутацията. През този интервал той не получава никакви средства, няма право на пенсия, тъй като е незает. Издържат го брачната половинка му и сина й.
Възвръщайки силите си и достигайки до стадий, в който да има право на пенсия, мъжът още веднъж стартира да става нападателен.
Нещата излизат отвън всевъзможен надзор откакто той се обажда в полицията и подава сигнал, че постоянно е измъчван от сина на Марина - Дани, като задачата е била те да бъдат задържани, както и в действителност става.
Когато служителите на реда идват, Йоана им споделя, че в действителност татко й непрекъснато ги малтретира, жертвата не е той. След като откриват, че майката и синът нямат документи, те са арестувани и отведени в бежанския лагер в Бусманци, където се намират и сега.
Към този миг са минали две каузи, едно за Дани и едно за Марина, като след тях е постановено решение тяхното неотложно освобождение. Въпреки това те би трябвало да изчакат в период от 14 дни, интервал, в който Миграция може да подаде обжалване на това решение, въз основа на това дали са жители на Узбекистан. Ако получат такова потвърждения от страната, те ще бъдат депортирани в Узбекистан, страна, която за тях е към този момент непозната, и в коята нямат близки и родственици.
“Най-голямото ми терзание сега е за щерка ми ”, споделя Марина през сълзи.
“Йоана всяка вечер ми се обажда по телефона и плаче, споделя, че още не я е удрял, само че към този момент замахвал с бастуна. Много ме е боязън да я оставя сама в този миг, боязън ме е да не стане нещо. Тя сега е подложена на същия тормоз, на който бях подложена и аз. Заплашва я, споделя и също по този начин, че ще отиде в учебното заведение и ще опише на всички каква е. Казва й: “Ще видиш какво ще стане, какво те чака. ”
Какво казат от „ Център за правна помощ – Глас в България “
Административният съд се произнесе 2 дни след правосъдното съвещание, като анулира заповедта за задържане на Данил и постанови неотложно освобождение.
Дали това решение ще влезе в действие и Данил ще бъде свободен, зависи от това Миграция ще апелират ли на втора инстанция. Заповедта му за връщане най-вероятно също ще бъде анулирана, само че това няма да промени статута му на „ незабележим “, „ фиктивен “ по документи.
Недопустимо е в националната ни миграционна политика и законодателство да няма режим, по който изцяло интегриран младеж, с напълно българско съзнание, от който обществото ни има потребност, да не може да бъде узаконен, с право на престой, с законен достъп до пазара на труда, с опция да учи и да се развива.
Това е смазващо индивида и увреждащо обществото ни! Няма да спрем да се борим това да се промени!
Констанца Илиева
След разпадането на Съветския съюз и тежката обстановка в Узбекистан, Марина и нейният наследник Данил Кулагини вземат решение да изоставен страната си. В продължение на дълъг интервал от време лелята на Марина ги кани да дойдат в България, дамата нямала деца и живеела единствено с мъжа си. След доста размишления майката и синът в последна сметка идват в България с туристическа виза.
“Опитахме да се записваме като бежанци, само че още през 2005 година получихме отвод с тезата, че Узбекистан е удобна страна. Докато вървеше делото до 2005 година ние притежавахме български документи за идентичност, по-късно и те ни бяха отнети ”, споделя Марина.
В София Марина се влюбва в мъж, от който през 2007 година ражда щерка си Йоана. Те съумяват да сключат цивилен брак, тъй като по това време дамата към момента има узбекистански паспорт. През 2007 г фамилията се мести в село Врачеш, покрай Ботевград, където да им е по-лесно да отглеждат децата, поради детски градини, учебни заведения и така нататък Родителите не срещат никакъв проблем да запишат Йоана в детска градина и учебно заведение, защото тя се води българска гражданка, не по този начин обаче стоят нещата с Данил.
Тъй като детето нямало документи, било съвсем невероятно да го запишат в учебно заведение. Като по знамение съумели, само че благодарение на връзки. Момчето приключва 12 клас, само че не съумява да вземе матурите, защото не го позволяват до тях.
Въпреки това Дани съумява да си откри работа, въпреки и на черно, тъй като няма документи. Първоначално оказва помощ в изработването на бъчви, след това става сервитьор, по-късно влиза в строителния бранш.
През целия този интервал обаче той се усеща извънредно подтиснат, неговото всекидневие е обвързвано само с това да върви на работа и да се прибира у дома. Приятели има, само че не смее да излиза с тях, с цел да не го спрат служителите на реда и да му изискат персонална карта. Неговата фантазия е да учи, да се развива, да може да върви свободно където си изиска и да пътешества. Тези фантазии обаче бързо са заличени. През годините той стартира да става очевидец на все по-засилващ се душевен тормоз от страна на пастрока към майка му.
Адът
Мъжът, чието име съзнателно не загатваме, изпитва такава мощна ревнивост към Марина, че даже не й разрешава да работи. В един миг я пуска да работи при негови родственици, като постоянно посещава работното й място, с цел да я ревизира и управлява. Марина и Дани научават, че в случай че съумеят да идат до Турция, там може да им се издадат документи и по-късно посредством туристическа виза да се върнат още веднъж в България, само че бащата изрично не ги пуска. Психическия тормоз става все по-сериозен, като се стига и до физически удари и моментът, в който майката и синът са изритани на улицата.
Обстоятелствата при него обаче не се развиват по най-хубавия метод, той претърпява интервенция, след което се постанова ампутация на низък крак. Прибирайки се у дома той се обажда на Марина и я моли да се върнат при него, тъй като се е трансформирал и има огромна потребност от помощ.
Те се прибират и с големи старания Марина съумява да помогне на брачна половинка си да се възвърне доколкото може след ампутацията. През този интервал той не получава никакви средства, няма право на пенсия, тъй като е незает. Издържат го брачната половинка му и сина й.
Възвръщайки силите си и достигайки до стадий, в който да има право на пенсия, мъжът още веднъж стартира да става нападателен.
Нещата излизат отвън всевъзможен надзор откакто той се обажда в полицията и подава сигнал, че постоянно е измъчван от сина на Марина - Дани, като задачата е била те да бъдат задържани, както и в действителност става.
Когато служителите на реда идват, Йоана им споделя, че в действителност татко й непрекъснато ги малтретира, жертвата не е той. След като откриват, че майката и синът нямат документи, те са арестувани и отведени в бежанския лагер в Бусманци, където се намират и сега.
Към този миг са минали две каузи, едно за Дани и едно за Марина, като след тях е постановено решение тяхното неотложно освобождение. Въпреки това те би трябвало да изчакат в период от 14 дни, интервал, в който Миграция може да подаде обжалване на това решение, въз основа на това дали са жители на Узбекистан. Ако получат такова потвърждения от страната, те ще бъдат депортирани в Узбекистан, страна, която за тях е към този момент непозната, и в коята нямат близки и родственици.
“Най-голямото ми терзание сега е за щерка ми ”, споделя Марина през сълзи.
“Йоана всяка вечер ми се обажда по телефона и плаче, споделя, че още не я е удрял, само че към този момент замахвал с бастуна. Много ме е боязън да я оставя сама в този миг, боязън ме е да не стане нещо. Тя сега е подложена на същия тормоз, на който бях подложена и аз. Заплашва я, споделя и също по този начин, че ще отиде в учебното заведение и ще опише на всички каква е. Казва й: “Ще видиш какво ще стане, какво те чака. ”
Какво казат от „ Център за правна помощ – Глас в България “
Административният съд се произнесе 2 дни след правосъдното съвещание, като анулира заповедта за задържане на Данил и постанови неотложно освобождение.
Дали това решение ще влезе в действие и Данил ще бъде свободен, зависи от това Миграция ще апелират ли на втора инстанция. Заповедта му за връщане най-вероятно също ще бъде анулирана, само че това няма да промени статута му на „ незабележим “, „ фиктивен “ по документи.
Недопустимо е в националната ни миграционна политика и законодателство да няма режим, по който изцяло интегриран младеж, с напълно българско съзнание, от който обществото ни има потребност, да не може да бъде узаконен, с право на престой, с законен достъп до пазара на труда, с опция да учи и да се развива.
Това е смазващо индивида и увреждащо обществото ни! Няма да спрем да се борим това да се промени!
Констанца Илиева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ